Светът иска да бъде заблуждаван — нека бъде
Хумористичните заглавия в програмата на Синелибри 2026
от Юлия Петкова
Арлекин, Коломбина, Панталоне…. Всеки ценител на театралното изкуство знае какво стои зад понятието Комедия дел арте (commedia dell’arte). Популярен театрален жанр, който възниква и се развива в Италия през XVI век. Представленията се основават на т.нар. кановачо, нещо като канава или скелет на сценария, а диалозите на актьорите обикновено са импровизирани. Набляга се на физическата комедия, типизираните персонажи, гротескните ситуации и преувеличението като извор на хумор. Е, седемте екранизации, включени в модула Комедия дел арте на 12-ия Международния кино-литературен фестивал, невинаги са откровено смешни и забавни. Нa моменти хуморът е горчив, по-често ироничен, понякога е сардоничен, случва се да е подмолен. Но тъкмо това прави филмите незаобиколими.
„По-трудно е да убиеш фантом, отколкото реалността“, казва Вирджиния Улф. За това свидетелства и едно от най-интригуващите заглавия в комедийния модул — трагикомедията „Героят от гара „Фридрихщрасе“. Адаптация по роман на Максим Лео, това е последният филм на високоценения режисьор Волфганг Бекер („Сбогом, Ленин!“), който, уви, не доживява премиерата му. Главният герой, Михаел Хартунг, е обикновен източногерманец, собственик на западаща видеотека. Един журналист го посещава, след като открива името му в архивите на ЩАЗИ. Според документите Хартунг — който някога е работил като железопътен служител на гара „Фридрихщрасе“ — е организирал бягството на 127 души от ГДР, като е отклонил влаков маршрут на запад. Истината е малко по-различна, но журналистът безскрупулно подкупва Хартунг и последният потвърждава версията за своя „подвиг“. Задейства се лавината на популярността: медиите го превръщат в герой, политическият елит го ласкае, за да употреби образа му около 30-годишнината от падането на Берлинската стена. Така една измислена история постепенно се налага като удобна за обществото историческа истина. Всичко се усложнява, когато Хартунг среща Паула — оказва се, че като дете тя е била във влака, за който става дума.
„Световно неизвестна“ е остроумна, изтънчено хаплива френска комедия на режисьора Марк Фитуси, която ни въвежда зад кулисите на киното през историята на Корин — опитна статистка, убедена, че след дълги години в периферията големият ѝ пробив като актриса е току зад ъгъла. Срещата с прочутата актриса Сандрин Киберлен ѝ вдъхва надежда, че ще се измъкне от анонимността, но скоро я сблъсква с йерархичния, суетен, често абсурден и практически недостъпен свят на френската киноиндустрия. (А дали не бърка професионалното признание с публичността?) В кожата на Корин влиза съвършената актриса Изабел Юпер, а Сандрин Киберлен и режисьорката Еманюел Берко играят самите себе си. Читателите ще оценят „хрупкавите“ диалози, а ценителите на френското кино ще останат очаровани от сатиричния поглед към амбицията и неизкоренимото желание да бъдеш забелязан. С цялата си любов към киното авторите на филма намекват, че границата между истинския талант и достъпа до „правилния“ обществен кръг е доста условна.
Новият филм на Кристоф Оноре носи сантиментално-сладкото заглавие „Сватба с вкус на портокал“, но първосигналното усещане за лекота и романтика се изпарява още на десетата минута. Филмът е адаптация на собствената му пиеса „Небето на Нант“ и събира впечатляващ ансамбъл от актьори, сред които Адел Екзаркопулос, Венсан Лакост, Надя Терешкевич. Действието се развива през 70-те в предградията на Нант, където седемте деца от семейство Пюиг се събират за сватбата на най-малкия син — Жак. Бащата е отлъчен от фамилията и не присъства на церемонията, но това като че ли прави отсъствието му още по-осезаемо. Докато младоженците се вричат в любов, в обкръжението им се водят напрегнати разговори, изплуват травми, вражди, ревност и тайни, които седемте братя и сестри крият от детските си години. Между музиката, танците, храната и алкохола кристализира сложната истина за едно семейство – така любовният празник се превръща в своеобразна арена на семейната памет.
Сред хитовите заглавия в секцията е „Хаос в „Комеди Франсез“ – искряща комедия за театралното изкуство, в която същинската драма се разиграва не на сцената, а непосредствено преди вдигането на завесата. Любопитното тук е, че филмът е изцяло изграден около трупата на самия театър: Мартин Дарондо и Бертран Юскла са разговаряли с актьори от „Комеди Франсез“ и са въвели в сценария действителни анекдоти, трудови ритуали и ситуации. Център на сюжета е режисьорският дебют на Нина – внушителна постановка по „Макбет“, прочутата трагедия на Шекспир. Но само три часа преди представлението настъпва пълен хаос, техниката отказва, актьорите се разколебават. Докато напрежението зад кулисите расте, на Нина започва да ѝ се привижда самият Молиер, който я укорява, че поставя Шекспир, а не някоя от неговите пиеси. В пространството между халюцинацията и действителността, между опитите да умиротвори актьорите и безпомощното си бебе, Нина решава да удържи спектакъла на всяка цена. И като стана дума за Молиер, знаменитият френски драматург и комедиограф е намесен в още едно заглавие от програмата на фестивала тази есен. Става дума за френско-белгийската продукция „Молиер, Сирано и младият крал“ на Мишел Льоклер – закачлива историческа комедия, която дръзва да събере на едно място три емблематични фигури от френската история и литература — младия Луи XIV, Сирано дьо Бержерак и автора на „Мизантроп“. Филмът умишлено жертва историческата достоверност за сметка на приключението, хумора и свободния полет на фантазията. Припомняме, че е Молиер съвсем не е бил само драматург — той е бил и актьор, и режисьор и ръководител на трупа. (Ако не вярвате, прочетете „Животът на господин Дьо Молиер“ на Булгаков!).
Колоритното балканско предложение тази година носи заглавие „Всички го наричат Реджо“. Протагонистът Реджо е жива легенда в своето затънтено село Слупково, от което всички млади хора са емигрирали. Останалите жители разчитат на уменията и отзивчивостта му. Колкото повече работници напускат и се пръскат по света, толкова повече работа остава за него, но нима обезлюдяването не вещае беди в дългосрочен план? Режисьорът Ибер Деари стои зад тази стопляща сърцето комедия (продукция на съседна Северна Македония), която празнува човешката устойчивост и жизнелюбие отвъд чистия инстинкт за оцеляване.
Комедийната драма „Перфектни непознати“ няма нужда от представяне. Всеки киноман е гледал поне една от всичките версии на бляскаво остроумната история, чийто „първородител“ е Паоло Дженовезе. Оригиналният италиански филм печели наградата „Давид ди Донатело“, следват осемнайсет римейка за четири години, с което историята постига световен рекорд на ГИНЕС за най-много интерпретации спрямо всеки друг пълнометражен филм. Настоящият римейк е естонска продукция и е повече от любопитно дали режисьорът Арун Там и съсценаристът Марио Пулвер са си позволили да допишат илиосвежат добре познатия сюжет от гледна точка на местните нрави.
И така, Мundus vult decipi. Ergo Decipiatur!, както казва един от героите на Волфганг Бекер. Поне в киносалона, където трепкащите светлини на екрана се отразяват в очите на зрителите, а съдържанието на филма флиртува с неясните зрителски очаквания. Когато заблудата е осъзната, не е толкова страшна. Често тъкмо тя ни помага да продължим напред.