Френското кино на българския екран
Изненадващото при определяне присъствието на френското кино на български екран е, че липсват изненади. Влиянието му е започнало още с появата на киното и се е развивало по традиционен и предсказуем начин. Френското кино се явява доста мощна алтернатива на основния или официозен поток, когато вече самото то не е основен поток (след края на Първата световна война). Дали ще става дума за американското, или съветското, дали за стихийно определяно от пазара, или идеологически наложено – масовото кино не е френското и френското кино не е масово. Отдавна не е – още след края на Първата световна война – тогава Франция според френския киноисторик Жорж Садул безвъзвратно и завинаги губи своето господство в киното[1]. Може някой заблуден франкофил да го схваща като трагедия. Аз го намирам повече за успех – така то влиза в своеобразния пантеон на алтернативното, на антиконформисткото. И мисля, че много от самите автори биха предпочели това възприемане на филмите им.
Френското кино се превръща в територия на другостта и същевременно на приемливата другост. Нещо като „умерен прогрес в рамките на закона“. Различност, с която лесно да се идентифицираш. И да можеш да се забавляваш като задължително, макар и недостатъчно, условие. Да гледаш френско кино – да, френското кино носи привкус на интелектуалност и е шик. Това днес означава да поставяш автора над историята и стила над съдържанието.
Влиянието на френското кино върху българското е необхватно: то е в показването на филмите на голям, студиен и малък екран, в преводи на статии и четене на френски списания, в копродукции, участие на български творци във френски филми и на френски в български филми, в обучение и специализации във Франция, в просъществувалия няколко години фонд за подпомагане на киното на страните от Източна Европа, в Евроимаж и т.н. А резултатите са в личния вкус на повечето зрители и в индивидуалния почерк на немалко кинаджии. Ще се спра само на една негова част – присъствието на френските филми на българския екран (без телевизиите). И нарочно ще се върна още в зората на киното, за да звучи по-безпристрастно, но и достатъчно обективно, фактологията, винаги уязвима откъм спекулации.
Репертоарът през годините
Макар и малко по-късно от другите европейски страни, и в България първата прожекция е включвала програма от филмчета на братя Люмиер. Тя се е състояла на 27 февруари (13 март) 1897 г. в Русе. Ефектът от нея също е като навсякъде – изумление от движещия се образ (особено поклащащите се листенца на дървото на заден план в „Закуската на бебето“), ужас от връхлитащия трен („Пристигането на влака на гара Сиота“), възхищение от възможностите на „синематографа“. Чудо! – такава е реакцията навсякъде. Една и съща програма триумфира по света. Френското кино залива екраните и България, макар и на опашката, следва общата мода.
Ето българския кинорепертоар от немия му период. Според записките на Костадин Костов за периода 1908–1930[2] на екран са минали около 1000 френски заглавия и това са не само игрални, но и документални хроники „Журнал Пате“. Ако се позовем за френското кино на французина Жорж Садул според „История на киноизкуството“, възловите заглавия са показвани и у нас. Това са сериите „Зигомар“ и „Фантомас“, многобройните екранизации – „Кармен“, „Клетниците“, „Нана“ и др. А също и филми жалони като „Убийството на херцог дьо Гиз“, с който е свързано направлението филм д’ ар, или „Наполеон“, полиекранната амбиция на Абел Ганс. Те формират зрителските вкусове и възпитават определена публика. Има и разминавания – както се оплаква Садул – и при нас филмите на френския авангард (Делюк, Рене Клер, Луис Бунюел) нямат масово разпространение, независимо че се учат после в киноучилищата. Любопитството към тях остава в сферата на експеримента, какъвто се възприема той и до днес.
Но френските филми от немия период, които най-лесно се усвояват и най-бързо се попиват не само от зрителите, но и от правещите филми, са комедиите. Първият френски комик Андре Дид в заглавията на нашия екран е „побългарен“ с прякора Иванчо. В репертоара фигурират „Иванчо на бал“, „Иванчо в библиотеката“, „Иванчо и престъпниците“… Другата звезда Макс Линдер също е застъпен в много заглавия. При възможност се вгледайте в снимките на първия български актьор и режисьор Васил Гендов. На кого ви прилича в най-стария запазен роден игрален филм „Любовта е лудост“? Не е ли той кръстоска между хитростите на Андре Дид (но по-умен) и кавалерството на Макс Линдер (но не толкова изискан)? Много грим, прекалена мимика, палячовщина и смешна изящност, абстрактни сюжети извън времето и пространството – това е стилът „Васил Гендов“. Това е и стилът на френската комедия, а също и на мелодрамата от онова време.
Променя ли се нещо с идването на звука? Пак според Костадин Костов в периода 1930–1944 г. в софийските кина са прожектирани около 370 френски заглавия. И сред тях отново се нареждат изброяваните от Жорж Садул заглавия като „Великата илюзия“, „Героичната кермеса“, „Дружната компания“ („Славната компания“), „Спомени от бала“ („Балната записна книжка“), „За нас свободата“, „Клетниците“, „Коларят на смъртта“, „Милионът“, „Пансион „Мимоза“, „Пепе льо Моко“, „Под покривите на Париж“, т. е. цялата френска класика от силния период на поетическия реализъм. Така че противно на очакванията, въпреки не най-блестящите дипломатически отношения, добрите филми са пробивали на големия екран.
Според Александър Янакиев „40-те години на 20-ти век са по-специфично десетилетие. Вече е започнала Втората световна война и през 1941 г. България влиза в нея на страната на Германия. Като последица през първата половина на десетилетието е ограничен показът на американските, английските, френските и съветските филми. След септември 1944 г. са спрени напълно германските, италианските и унгарските филми и са извадени всички стари американски, френски, английски и др. филми, чиито копия са се намирали в страната и трескаво се търсят начини за доставяне на нови заглавия от СССР, САЩ, Франция, Великобритания и др. страни. И през 1945 г. вече са постигнати значителни успехи – според някои сведения, репертоарът през тази година се изгражда от 316 заглавия от 11 страни, като повече от половината са американски, а 78 – съветски“[3].
Тази подробна „праисторическа“ справка доказва постоянното присъствие на българския екран на френското кино. Независимо от променящите се обществени условия то не е спирало победния си ход. Според Георги Ангелов от първата прожекция на 27 февруари 1897 в Русе в рамките на един век са показани около 3000 френски филма[4]. Така според Александър Александров френското кино се нарежда на четвърто място след американското, съветското и германското (включително киното на ГДР)[5]. Което наистина е реалното му положение.
Непосредствено след Втората световна война е изглеждало, че от края на 30-те до средата на 40-те френските филми са били в немилост. В известен смисъл наистина е така – те не са доминирали на екрана. Но това не означава, че заслужаващите филми не са намирали достъп, макар и не така добре и навреме програмирани. „Великата илюзия“ на Реноар например е правен през 1937 г., т.е. във вече обтегнати политически отношения, да не говорим за неговия антивоенен патос и дълбок пацифистки смисъл. И все пак е минал на голям екран. Непосредствено след национализацията на киното през 1948 г. пък се шири друго обвинение – в прогермански (до 1944 г.) или проамерикански (между 1944 и 1948) тежнения. Не че ги е нямало – но това не изключва стойностното присъствие на „прогресивни“ френски филми. После през целия период на социализма френското кино е било количествено сериозно застъпено и новаторства като Новата вълна, въпреки всичко, са минавали през иглените уши на цензурата. Репертоарът за повече от век наистина се развива на тласъци, но никога не е загърбвал абсолютно истинските достижения. Така е и след поредния обществен катаклизъм през ноември 1989 г. Съветските филми изчезнаха – но всъщност изчезна самият Съветски съюз. Американските филми заляха екраните, но такова е реалното положение навсякъде по света – свободният пазар определя вкусовите предпочитания именно към това кино. Жоел Шапрон, дистрибутор на „Юни франс филм“ за този регион, се оплаква в речта си, произнесена при откриването на седмицата на френското кино през февруари 1998 г. в София, че разпространението на френски филми в България е най-слабо в сравнение с другите страни от Централна и Източна Европа. Същото обаче би могло да се каже и за английското, за немското и за което и да е друго кино. Делът в разпространението се определя от размерите на България, броя кина, икономическото положение и какво ли още не, но не и от вкусовите предпочитания.
Френското кино продължава да заема своето специфично място, без да е на първа позиция (би било прекалено), но без да е избутано на опашката (би било несправедливо) и в паралелния показ извън големия екран. Седмици на френското кино е имало, има и ще продължава да има! Те започват официално от 1957 и продължават през 1965, 1966, 1970, 1977, 1985, 1987, 1997, 1999 (филмите на 90-те). Само за сравнение – в страни като Италия и Русия съществуват годишни фестивали на „Юнифранс“. При нас се правят и специализирани прегледи: например на историческите платна по случай 200-годишнината от Френската революция през 1989 г., където са включени „Марсилезата“, „Мария Антоанета“, „Диалогът на кармелитките“, „Дантон“ и др. филми, вкл. етнографски; на годишнината на „Кайе дю синема“ през 1992 г. (с основните филми на „Новата вълна”, която е откритие на това списание); на Жан Пиер Мелвил и „черния филм“ през 1996; на Панорама на младото френско кино през 1998 и т.н. А също и големи ретроспективи на Жан Люк Годар, Луи дьо Фюнес, Франсоа Трюфо. Какво повече да се желае от цифрите и фактите?
[1] Садул, Жорж. История на киноизкуството. София: Наука и изкуство, 1959, 37.
[2] Костов, Костадин. Библиография на киното в България. Архив на БНФ, 56.
[3] Янакиев, Александър. Синема Bg. София: Титра, 2003, 198.
[4] Ангелов, Георги. Младото френско кино пристигна и в столицата – Демокрация, № 73, 20.03.1998.
[5] Александров, Александър. Съвременни проблеми на западното кино. София: Дружество за разпространение на научни знания „Г. Кирков”, 3, 4/1974, 43.